2007-10-14

Гигински манастир — Уикипедия

Оказва се, че има статия в Уикипедия за манастира ни :)
Гигински манастир — Уикипедия

2007-10-11

Няколко снимки


Проект за възстановяване

Скица на фасадата на проекта за възстановяване на манастира...

Изложба

Заповядайте на нашата фотоизложба в криптата на храм-паметника "Св. Александър Невски"

Нов уеб сайт

Вече имаме нов уеб сайт - http://www.svetogorie.com/

Добре дошли

Добре дошли на нашият нов блог.

2007-10-05

Как да помогнем на манастира

Уважаеми братя и сестри,

Всички знаем за сполетелите Българската Църква беди през последните десетилетия. Нашият монастир не прави изключение от тези злощастни събития, като последователно е превръщан в място за задържане, пионерски лагер и обор. Отскоро е възстановен като монастир.

Обръщаме се към вас да помогнете чрез вашето пожертвувание тази света обител отново да стане огнище на вяра и духовност!

Вярваме, че вашата жертвеност ще бъде приета пред олтара на Всевишния като благовонно кадило и Бог няма да отхвърли вашите просби!

С благодарност ще приемем финансови средства, строителни материали, вкл. втора употреба керемиди, тухли и дървен материал.

Банкова сметка:
Банка: ДСК – клон Батенберг
IBAN: BG20STSA93000008967671
BIC: STSABGSF
Бенеф: Манастир „Св.св. Козма и Дамян”
Нека Бог помене в Царството Небесно милостта на дарителите!

За контакти

телефон : (+359) 897 88 49 28
e-mail : chernogorsky.monastery (at) gmail (dot) com
адрес : с.Гигинци, общ.Брезник
подръжка на уеб сайта : (+359) 885 77 73 08
подръжка на блога : (+359) 888 83 21 33

История на манастира

По разбираеми причини малко са историческите сведения за възникването и ранната история на Църногорския монастир "Св.св. безсребърници и чудотворци Козма и Дамян Асийски". Направените археологически разкопки на първоначалното и на сегашното местоположение на обителта свидетелстват за монастирски постройки от XI-XII в. върху останки от античността. Монастирът е бил тогава в подножието на връх Тумба (1129м.), в местността Китка. Проучванията установяват запазени основи на монашеско крило (правоъгълно) и на защитна кръгла кула. Някои изследователи предполагат, че кулата е изградена върху по-стара, вероятно римска крепост, разположена в близост до кръстопътя от Константинопол за Адриатика и от Егейско море към Дунав. Наличието на крепостно съоръжение не е необичайно за средновековните монашески обители, примери са и Рилският и Хилендарският монастир. Зографският монастир също е имал защитна кула – в нея през 1284г. римокатолиците изгарят светите 26 преподобномъченици, които отказват да изменят на православната вяра. Недалеч от Църна гора, в полето, наречено Мрaката, се е подвизавал великият сред светиите Йоан Рилски чудотворец. Началото на монашеството в тази планина може би е свързано с огромното влияние, което светията е оказал приживе върху околното население, а не бива да се забравя и фактът, че близо два века неговите св.мощи са се намирали на по-малко от 60 км оттук – в богохранимия град Средец (дн.София). При управлението на благочестивите царе от Асеневата, Тертеровата и Шишмановата династии монастирът е бил облагодетелстван с много привилегии. Притежавал богато стопанство и множество големи и доходоносни имоти, щедро дарявани му от царе и боляри. Нагледен пример за отношението на българските владетели към вярата дори и в най-трудни за страната времена е Мрачката грамота на цар Йоан-Александър от 1348г.

За разлика от много други обители, които са били разграбени, порутени и са опустели през първите десетилетия на османското владичество, Църногорският монастир не е пострадал при османското нахлуване и в новите исторически условия се е наложил не само като духовно и просветно огнище, но и като средоточие на обществения живот на българите от съседните околии Софийска, Радомирска и Брезнишка. Монастира, както и останалите обители в Софийска епархия, се управлявал от български първенци - епитропи. Богослужението тук винаги е извършвано на български (църковнославянски) език. Смирените и и никому неизвестни монаси преписвали жития и съчинения на стари български писатели от Преслав, Охрид и Търново и така осъществявали онази приемственост с някогашното минало, която се оказала решаваща за запазване на народностното самосъзнание на българите. Съществува мнение, че именно в този край в началото на XV в., непосредствено след османската инвазия, е преписвано „Чудото на св.Георги с българина” – агиографски разказ от времето на Симеоновите войни. Голяма е била вярата на нашите предци и заради тяхното благочестие и смирено понасяне на скърбите Бог им е давал сили не само да оцеляват сред несгодите на игото, но и да живеят в духовна радост, да се чувстват исконни собственици на своята земя, а османската власт да приемат като нещо, което ще премине. За хората от десетки околни селища Църногорският монастир е бил разсадник на жизнеутвърждаващата православна вяра. Наред с духовното обгрижване на православните християни, монасите още в XVI в. полагали усилия и за ограмотяването им в съществуващото към обителта килийно училище. Неотразимо влияние върху поклонниците оказвали богослужението на роден език, книжнината, помениците, родословите, житията, стенописите и ангелското църковно пение. Ежегодно край монастирските стени на храмовия празник е ставало и многолюдно пазарище. Значението на светата обител в Софийска епархия било тъй голямо, че тогава тук е идвал да служи самият митрополит. С влиянието на Църногорския и другите околни монастири се обяснява и твърдото българско самосъзнание на местното население, което решително отхвърлило опитите за сърбизация, провеждани в третата четвърт на XIX в.

В 1605г. се случило султанът да минава наблизо начело на войската си. Бидейки будни и единомислени, местните хора не се побояли да използват случая, за да се оплачат от прекомерното и незаконно увеличение на църковните данъци, събирани от Цариградската патриаршия. А през 1731г. българите от околността, окуражени от превземането на Ниш от австрийската армия, въстанали вече срещу османската власт. Тогава монастирът си навлякъл неприязънта на османлиите. Те си давали сметка, че тъкмо в обителта населението се събира и общува, чувства се верски и народностно единно. Монастирът е бил разбит и опожарен, вероятно около 1737-1739г. Това станало по следния начин: когато бил основаван Пиротският панаир, тамошните османци започнали да гледат с лошо око на монастира - като на съперник, заради ежегодното многолюдно пазарище, което ставало край неговите стени. И така, на един храмов празник те предизвикали сбиване, в което бил убит османлия. Това дало дългоочаквания повод за масово клане и подпалване на светата обител, при което бил смъртно ранен и тогавашният софийски митрополит. Той издъхнал по пътя за София в местността Владишка падина край с.Ярджиловци. Пламъците на огъня погълнали сградите и изпепелили безценната монастирска библиотека. Докъм 1949г. на мястото все още са стърчали руините на стария монастир, като сред тях правела впечатление църковната олтарна трапеза, издялана от светъл пясъчник, с изрязан на плота й равнораменен кръст с надпис в междурамията iC Xp NИ KA, а също така голям каменен кръст с надписи и декоративни елементи от бигорен камък. През 1962г. нечестива ръка отсича трите вековни церови дървета, които някога са издигали стройна осанка край монастирската църква и наричани заради намиращия се край тях каменен кръст „Кръстaто д?бье”. С това изчезват и последните материални спомени за древната обител. Днес за кипелия в миналото живот говори само купчина едри камъни, вече почти напълно покрити от трева и храсти.

Монастирът се връща към живот благодарение на хилендарски монаси, които при преминаването си през Църна гора открили по откровение свише заровеното аязмо и възобновили в близост до него обителта. Навярно в самия край на XVIII в. разрухата отново е споходила обителта, тъй като в един извор от това време на „страшни турски беснования” Билинския монастир и бегуновската църква са посочени като единствени останали „неразбиени у каазата Брезничка, та само на тия две места са зимале християнете святи тайни божии”. През 1804г. в Брезнишко се настанил лютия кърджалия Кара Фейзи, чиито баща произхождал от стар спахийски род, а майка му била българка. С разбойничествата си из Тракия той така досадил на султана, че му предложили да си избере една околия, която да управлява самостоятелно, но навън от която да не се показва под страх от решителна разправа. За нещастие на своите близки той избрал родния Брезник и скоро всичко живо пропищяло от зулумите му: „да се знае кога дойде Кара Везия у Брезник да е ага, та разтури целио вилает – и теше да пoмре светo за леб. По сви села он е зулум направил и не остави ни мома, ни невеста необезчестена”. В 1809 година нечия ръка записва нови негови злодейства: „Да се знае кога беше Кара Везията у Брезник, та изсече корията манастирска, щo имаше по вилаето дърво…”. Много навредил този богоненавистник на светите божии църкви – едни ограбил, други напълно разорил. Към открито разбойническото ограбване на населението той, възползвайки се от верската дискриминация, изобретателно прибавил още и това, че събарял църкви и монастири, като карал населението при всеки опит за тяхното възстановяване да заплаща скъпи откупи. Но Божието наказание се стоварило върху любимата му дъщеря, която се разболяла – краката й започнали да съхнат. Не получила помощ нито от хекими, нито от ходжи, нито от европейски доктори, състоянието й се влошило дотам, че не можела да става от леглото. Тогава насън на Кара Фейзи се явил св.Архангел Михаил и му казал, че това е наказание за разрушените църкви и монастири. Осъзнал, че докато не поправи злините, сторени на християните, детето му няма да оздравее, Кара Фейзи се вразумил, подбуждан от бащиното чувство. За да омилостиви Бога и изпроси изцеление за детето си, той започнал да възобновява съсипаните християнски храмове. При тази промяна в управника, през 1814 година, съгласно мъчно четимия каменен надпис над западната врата на църквата в Църногорския монастир „…придоа попъ Игнатъ, попъ Заария при Кара Везя, та му се помолия заради манастиро, за святии чудотворцовъ и бесребрениковъ и придоа при славнаго кровавио и (харизаа) му чивъ биволе сосъ таками, сосъ чулъ…”. Съумели да спечелят благоволението на управника, горепоменатите отци Захарий и Игнат (в монашество Иларион) се заели усърдно с възстановяването на монастира на мястото, което по-рано било избрано от светогорските монаси. Законът в Османската империя не позволявал строеж на нови храмове и затова църквата била направена върху основите на по-стар средновековен храм, съществувал на това място (близо до аязмото) по време на древния монастир и разрушен приблизително по едно и също време с него. С помощта на населението от 26 околни селища започнал градежът на монастирските постройки, които били окончателно завършени към 1822 година. Самият Кара Фейзи също дал пари за строежа. Когато завели дъщеря му на монастира, тя оздравяла.

Във Възрожденската епоха светата обител добива още по-голямо значение от преди. Още през 1817г. било възстановено килийното училище, в което деца от околността се учели на вяра, четмо и писмо, а някои от тях се подготвяли за свещеници. В една приписка Гергин Андреев се хвали: „Да се знае, дека немаше от мене по-прав клисар за уреждане черквата на св.бесребърници”. За сравнително високото ниво на образование, получавано в монастирското училище, можем да съдим по това, че ученикът Христо Величков цитира Сократ в свое разсъждение, оставено в една приписка към монастирска книга: „Трудно е да познае человек себе си, а лесно е да осуди другого, Сократ рекъл…” А ратаят Аначко отбелязва деня на пролетното равноденствие през 1843г. и факта, че Великден се е случил на най-ранната възможна дата и че Благовещение се е паднало във вторник на Светлата седмица. През втората половина на XIX в. в килийното училище започнали да се преподават – по подобие на Атониадата на Св.Гора – и светски предмети, от професионални учители като „Величко даскал, кой учеше деца у манастир на 1861 лето”.

Заедно със старците Иларион и Захария, в обителта се подвизавали йеромонах Партений, йеромонах Варнава, йеромонах Хрисант и много други неизвестни монаси.Те живеели в общежитие и спазвали стриктно монашеския канон, като отделяли значителна част от времето си за извършване на умно-сърдечната молитва. На нея те научили мнозина ревностни християни и от миряните, както за това свидетелства ктиторския портрет на дядо Алекси Стефанов в църквата. В монастира през различни периоди пребивавали свещеници, като Андон от Режанци, Анакия от Бобошево, Димитрия от Бегуновци и др. Домакинската работа и посрещането на многобройните поклонници били възлагани на цивилни лица – магери, които били поставяни измежду намиращите се в монастира дяци, писци или даскали, като Тричко от Мошино, Ваклин Йованов от Беренде, Христо Величков от Бегуновци, Димитрия от Гърло, Миялко от Брезник, Зарко, Андрея, Стоян Недялков от Ноевци, Куза Димитрович от Гигинци. Даскали били Величко Мариин от Садовик, Миялко от Бегуновци, Мина Ивин от Брезник и др. Важните стопански дела пък били поверявани на заможни първенци - епитропи, като чорбаджи Димитрия Игнатович от Брезник и чорбаджи Алекса Стефанов от Гигинци.

Монастирът притежавал множество книги, сред които: Евангелие, Деяния Апостолски (Москва,1814г.), Чиновник, Типикон, Псалтир (Москва,1793г.), Часослов (Белград,1857г.), Октоиси (Москва,1818г.), Минеи (Москва,1807г.), Триоди, Пролози, Требници (Москва,1817г.) - практически всичко необходимо за извършване на богослужението съгласно изискванията на Йерусалимския устав. Сред изброените книги прави впечатление Чиновникът - архиерейски служебник, употребяван само когато богослужението се извършва от владика. Наличието на такава книга говори за значението, което монастирът е имал в тази част на епархията. Известно е, че Софийският митрополит Паисий е имал обичая да ръкополага тук свещениците за цялата околия, за което свидетелстват приписки като тази: „Знати се кога стана поп Андон Костадинов от Режанци - 1858 месец марта, 9 ден”. А при един случай наведнъж са ръкоположени 15 свещеника: „Знати се кога дойде владика Партений Пиротски у София, от София у Брезник, та успопи много попове у Софийско и у Брезничко и у Трънско, беше лето 1869 март.” Големият брой книги, печатани в Русия, предполага наличието на добри връзки с Московската патриаршия. Книги са донасяни и от Влашко и Сърбия. Запазени и укрепвани са духовните връзки със Св.Гора, както личи от закупената през 1836г. печатна щампа на иконата на св.Богородица „Платитера” и от бележка в малкия монастирски Требник от 1853г. : „Да се знае кога аз, поп Андония, взех тоя требник от отчето Паомия от Света Гора и който знае да прочита това писмо, да помене отчето Паомия Илендарец”. Поради високата цена на книгите по онова време не е било лесно някой да притежава дори една книга. Големият брой на монастирските книги, от които до 1969г. все още били запазени близо 40, говори за добрата финансова обезпеченост на обителта. Монастирът е притежавал много имоти: някои наследени от времето на българските царе и боляри, повечето дарени от местните хора и чорбаджиите, а също и такива, закупени с парите на благодарни поклонници, получили помощ и изцеление от светите чудотворци Козма и Дамян. Стопаните полагали грижа за облагородяване на монастирските имоти, както може да се съди от следната бележка: „Да се знае кога аз, Ваклин гяк седех на Църногорски монастир святии безсребреници, та бех магер, та на сене 1846, месец марта, 9 ден пресадих 23 древя ябуки, круши 23 древя”. Монастирът е имал няколко чифта волове, близо хиляда овце, собствена мандра, обширен пчелин, а най-късно до 1846г. била построена нова обширна магерница с трапезария до входа на обителта и хан, хамбар и яхър в Ноевци - най-голямото село в каазата. Нивите се обработвали с помощта на наемни работници - надничари и месечари от съседните села. Добивано е голямо за времето количество зърно. Най-богатият брезнишки чорбаджия Димитрия Игнатович – търговец, земевладелец и банкер, член на Софийския епархийски съвет, в качеството си на главен епитроп на Църногорския монастир използвал касата му, за да рефинансира безлихвените краткосрочни ипотечни заеми, които давал на населението. Богатството на монастира привличало погледа и на разбойниците. Веднъж разбойническа банда от кошаревски турци се укрепила в монастира и завързала сражение с преследващата я потеря. Повечето от разбойниците били избити от войската, като само двама успели да побегнат, но били застигнати от султанския куршум - разбойникът Хасан паднал убит недалеч от обителта, в местността, днес наричана „Асанов гроб”, а разбойникът Младен - край с.Елов дол. Грижлива ръка е записала по този повод: „ Да се знае кога се писа това писмо, тогай беше чорбаджи Алекса, тогай погинаше адуците у манастир. Беше магер Миялко и Димитрия, 1862 месец май 12”.

В навечерието на по-големите църковни празници от всички околни селища са пристигали мъже и жени, старци и деца; за всяко село е имало одая, в която посетителите да преспиват. Поклонници от близо и далеч се стичали към Църногорската света обител за духовна полза и изпросване на здраве от светите братя Козма и Дамян. Случаите на изцеления не били рядкост и мнозина се връщали да благодарят на божиите угодници, като дарявали на тяхната обител имоти, пари и ценни вещи. Хора са идвали и за радостни поводи, например гостите от с.Слаковци, които „доодише, та седеше у големуту одаю, та играеше, та пропаде доле у зевникът”.

През XVI в. появилите се в този край мюсюлмани заели доходоносните имоти на запустелите монастири, а след това започнали да присвояват и общински и частни имоти. Този процес особено се засилил при управлението на Кара Фейзи и сина му Али бег. Притиснати от малоимотността – към 1879г. на едно домакинство в Брезнишко се падали средно 30 дка земеделски имоти – много селяни намирали поминък, работейки в монастирското стопанство. Монасите винаги са подкрепяли хората в техните неволи и нещастия. В сушавата 1843г. жителите на три села, застрашени от гладна смърт, са били хранени изцяло от св.обител. В приписка магерът Ваклин отбелязва: „Тая година до месец август немa една капка дождо. До дека да расне берекето немa дожд, немa градини, немa трaва, немa жито пролетно, немa есеница, немa емиш; нищо, сал дренки и печурки - друго нищо”.

Бидейки крепило на вярата и българщината, Църногорският монастир защитава каузата на българския народ по време на църковно-народната борба. След завладяването на Търново от османците през 1393г. Константинополският патриарх противоканонично си присвоява епархиите на Търновската патриаршия. Османското правителство искало да има в лицето на патриарха заложник за верноподанството на всички православни жители на Империята и затова поощрявало неканоничното засилване на неговата власт. С времето останалите източни патриарси - Александрийски, Антиохийски и Йерусалимски, станали напълно зависими от разпорежданията на Константинополския им събрат. До средата на XVIII в. тази централизация не е спъвала развоя на църковния живот на православните християни, но за жалост дяволът заразил умовете на константинополските владици с мечтата за възстановяване на Византийската империя. Осъществяването на този блян те виждали чрез подтискане и асимилация на негръцкоговорящите православни народи. Гръцките владици започнали да вършат небивали безчинства в епархиите, населени с православни българи, сърби, румънци и араби. През 1756г. била закрита Печката сръбска патриаршия, а в 1767г. - Охридската архиепископия, наричана „Българска”. Навсякъде в богослужението бил налаган гръцкият език, ръкополагани били само епископи-гърци. Изгорена била библиотеката на Търновската патриаршия и навсякъде по българските земи били горени и унищожавани славянските книги и ръкописи. Надписите на старобългарски по стенописите на храмовете били заменяни с надписи на гръцки.

Всичко това породило основателен протест у православните българи, който се засилил през втората половина на XIX в. В 1860г. гражданите на София принудили гръцкия владика Гедеон да не поменава на литургията името на патриарха, да се отрече от патриаршията и да поменава в църквата имената на султана и Иларион Макариополски. Гедеон дори предал митрополитските пари и тефтери на гражданите. За тези постъпки патриаршията го отзовала и изпратила на негово място българина Доротей, прочул се със злоупотребите си във Враца и Пирот. Софиянци повели борба против него и го прогонили, като отказали да приемат когото и да било, докато не се реши църковният въпрос. В тази обстановка, поради нарасналата нужда от български свещеници, се наложило идването на пиротския владика в Софийска епархия, за да „запопи приготвените тук лица”. И именно в Църногорския монастир, в присъствието на игумена дядо Алексо, на монастирския епитроп чорбаджията Димитрия Игнатович и на брезнишкия учител Мина Ивин, той извършил ръкоположението на споменатите по-горе 15 свещеника. Едва през 1872г. Българската Екзархия изпраща зографския монах Мелетий за софийски митрополит. Владика Мелетий посещава Църногорския монастир през май 1873г. и освещава нов антиминс за храма, който е използван чак до 1960 г.

През април 1855г. се представя в Господа йеромонах Иларион – ктитор и възстановител на монастира. Неговото място редом до стареца Захария заема дядо Алекси Стефанов от с.Гигинци – един от големите благодетели на светата обител, дал много средства за нейното благоустрояване. От 1854г. той е епитроп, а в 1856г. става главен ктитор на монастира. През 1959г. приема монашески постриг и бива избран за игумен. Алекси Стефанов с голямо усърдие се грижи да увеличи още повече имотите на монастира чрез покупки, изгодни замени и узаконяване по давност. Брезнишкият търговец Димитрия Игнатович записва при един такъв повод: „1868 юлия 6 ден. Знати се како що правиха менка Божил Пеин сос Алекса епитроп сос ливади. Даде Божил у Кория горна на манастир…”. По-богатите и благочестиви родове от съседните села непрестанно правели дарения на монастира, като гигинския род Богослави, който дарил значителен имот - гора и ливади над местността Куманов дол. Като обезпечил достатъчно монастира с имоти, със съдействието на своя съратник чорбаджията Димитрия Игнатович дядо Алекси предприел мащабно строителство. През 1864г. било построено ново източно крило, на стената на което каменен надпис съобщава, че „работил майстор Мито от Радомир”. В приписка по този повод се казва: „1866 лето. Тогава правиа бинaта (сградата) сос абара. Деда Алекса даде четири иляди гроша”. През 1868г. са поставени нови камбани, а най-късно в 1869г. е завършен кръглият притвор на църквата. Димитрия Игнатович подарява каменна рамка за вратата на монастирския храм. Обновена по такъв начин, Църногорската обител се превръща в един от големите монастири на Софийска епархия. В цветущо състояние монастирът посреща деня, в който магерът Стоян Недялков записва на една от богослужебните книги: „1877 лето. Да се знае кога избегоя турци из България от руска сила…”.

Доживял да види отечеството си свободно, през февруари 1878г. почива йеромонах Захария – възстановител, ктитор и най-стар монах на светата обител.

С Освобождението братството и местното население полагат още по-големи усилия за благоукрасяване на монастира. През 1881г. е направено разширение на източното крило, в което е предвидено допълнително място за приемане на гости, изградена е и фурна. На следващата година е ремонтирана сградата и е обновена вътрешността на монастирската църква „Св.св. Козма и Дамян”, както за това съобщава летописецът: „1882 година месец марта 10 дан записувам това писмо знати се кога се прегражда царквата на манастиро на свети бесребреници. Майстор Никола от село Бегуновци, майстор Мана от Гигенци. Писец Куза Димитрович от село Гигинци, беше магер.” При това обновяване изцяло е сменен иконостасът, като от първия, правен някъде около 1815г. със собствени средства на старците Захария и Иларион, са оставени царските икони, царските двери и северната двер. Запазен е и иконостасният кръст, който днес е поставен на южната стена на храма. За направата на новия иконостас даряват средства хора от селата Гигинци, Кошарево, Ноевци, Богданов дол, Селищен дол, Калугерски чифлик и др. Към малкия свещник, изработен през 1827г. по поръка на Велко и Георги от с.Бегуновци, Манолко Николчин добавя два нови големи свещника, изработени от майстор г.Иванчо от Самоков през 1873г. След като през 1849г. с дарения на свещеник Васил и селяни от селата Беренде, Косача и Муртинци е изписана старата част на храма, в 1886г. Георги поп Алексов от с.Дебели лак, ученик на Банската зографска школа, собственоръчно изографисва притвора.

На следващата 1887г. почива дългогодишният игумен и епитроп дядо Алекси. На негово място за настоятел е избран синът му Михалко Алексов. Той донякъде ограничава разностранната стопанска дейност на монастира, като през 1892г. заменя „един хан, хамбар, градина и яхър наедно с местото, няходящи се в село Ноевци” за чифлика на чорбаджи Димитрия от Бегуновци, който се състоял от „ливади, кория, ниви и пр. в Черна гора.” През 1894г. монастирът изкупува и цялото наследство на Мина попНиколова в Църна гора срещу 800 златни лева. През 1903г. Земеделската каса в гр.Брезник дарява още имоти в Църна гора, а през 1910 г. новият настоятел Глигория Димов от с.Гигинци печели проточило се повече от осем години дело за оспорена собственост на светата обител върху гори в землището на с.Бегуновци.

През време на Световната война 1915-1918г. монастирът осигурявал реквизициите, които местното население трябвало да издължава за фронта. Някъде по това време игумен става дядо Паисий. По негов почин през 1925г. е направено обновление на храма, като са подновени стенописите и са дарени много икони – св.Убрус, Христос – Великият архиерей, св.Богородица, Богоявление, свв. Козма и Дамян, св.Никола и др., повечето от които днес не са запазени. Дарителите са от Варна, Радомир и от селата Лесковец, Габров дол, Делибатин чифлик, Мещица. В 1934г. в монастира е поставен телефонен пост - удобство, което по онова време са имали само кметствата на селата. От 1935 до 1940 г. тук безплатно са почивали деца на бедни семейства от София и Перник. По решение на държавната власт през 1939г. поделение на трудовите войски прокарва път от село Гигинци до монастира. След смъртта на дядо Паисий през 1937 г. за повече от 60 години обителта остава без монаси. По време на Втората световна война, когато настоятел е свещ. Петър Смрикаров, монастирът отново поема плащането на реквизициите, които селяните трябвало да дават за фронта. В монастирското стопанство се отглеждали крави, овце, прасета, кокошки и пчелни кошери; обработвали се над 500 дка ниви. Много хора от близките села работели в стопанството.

Веднага след установяването на отечественофронтовската власт св.обител е превърната за няколко месеца в място за задържане; телефонната връзка с външния свят е прекъсната, духовните лица са прогонени. Тук са държани под стража приближени на двореца лица, а също и по-първи хора от местното население. Голяма част от тях са разстреляни без съд и присъда и набързо заровени в близост до монастира. Две десетилетия по-късно, след поройни дъждове, овчар от махалата Непразненци случайно открива кости на убитите и уведомява органите на властта. Предупреден е строго да не говори какво е видял, а милиционери идват и препогребват костите. През 1946 година монастирът е поверен на благочестивия свещеник Йордан Владимиров от с.Ноевци, който отговаря за него до 1953г. От 1952 до 1959г. в обителта пребивават монахини, духовно ръководени от монахиня Павла, по-късно игумения на Кладнишкия монастир. По това време ефимерий е свещ.Николай, изпратен тук, защото не се е ползвал с доверието на „народната” власт. Все по-често монастирът започват да служи за летуване на деца и за ученически лагер. Забележителен е фактът, че въпреки властващото тогава безбожие, ръководителите на юношеските бригади са държали учениците задължително да участват в неделните и празничните служби. В периода 1947-1956г. са били отнети почти всички монастирски имоти.

През 1960 г. духовните лица са принудени да напуснат монастира окончателно и той става пионерски летен лагер. Започва най-мрачният период от историята на св.обител. През 1956г. монастирът е обявен за архитектурен, а от 1976г. – и за художествен паметник на културата, а в действителност е предаден на осквернение и разруха. В края на 60-те години на миналия век със съгласието на Софийска митрополия става място за отглеждане на добитък. „Наемателите”, на които бил „харизван” най-често за по една година, оставили стопанските постройки да се саморазрушат и почнали да отглеждат животните в самия монастир. В стаите, предназначени за монаси и благочестиви миряни, вече блеели, грухтели и пръхтели крави, кози, овце, свине, зайци. Самият български патриарх Кирил считал обителта за „джендем”, в който след 1968г. се канел да заточи несъгласните с приемането на папския календар монахини от Княжевския девически монастир.

В тези тъмни години светата обител е преживяла бедствие, еднакво по своите последици с опожаряването й през 1737-1739г. Изчезнал почти целият архив, всички богослужебни книги били отнесени неизвестно къде от протосингела на Софийската митрополия, ограбени били ценностите, поругана била и мощехранителницата, съдържаща мощи от покровителите на обителта св.св. Козма и Дамян и други светии. Аязмото пък оплячкосали иманяри, които задигнали можество златни и сребърни монети. Заинтересовани единствено от собственото си обогатяване, „наемателите” превръщали монастира в развалина… Като не могли повече да търпят такова поругание на своята обител, светите братя Козма и Дамян устроили завръщането на монаси тук. Последният наемател, който се канел „да вземе монастира под аренда” за 50 години, бил ужилен от оса и издъхнал почти на мига в монастирския двор. През 1998г., когато нашето братство избра обителта за свое „място на покаяние”, я завари напълно разграбена и полуразрушена. Оказа се при това, че идването ни е объркало сметките на някакъв кръчмар от с.Гигинци, възмечтал да е стопанин на монастира. С всевъзможни заплахи, посещения с ловно оръжие извън сезона, с люти закани и демонстративно забиване на тесли, той и приятелите му се опитаха да изплашат братята и да ги принудят да напуснат. Разбира се, това не стана, но въпросният кръчмар се сподоби с незавидната участ да стане хладнокръвен убиец на собственото си семейство и в момента излежава присъдата си в затвора. „Недейте се лъга” - казва св.ап.Павел, „Бог поругаем не бива!”(Гал. 6:7)

Първите години след като са възстановени духовните функции на монастира, игуменът архимандрит Евгений и монасите Калиник, Варлаам, Нектарий и Адриан заедно с послушниците се подвизават в тежки лишения. Принудени да живеят в негодни за обитаване помещения, без вода и електричество, без никакви доходи, те разчитат за своята издръжка изцяло на труда на ръцете си и на Божията милост. Пригодили някои от помещенията за живеене, братята започват да разчистват място за градини. Почвата е бедна, слаба, камениста. Полека-лека са поправени всички стаи, които някога са използвани за овчарници, кочини и зайчарници; изграден е вътрешен водопровод, локално парно отопление, съвременен санитарен възел. В началото хора и животни съжителстват в монастира. Едва през есента на 2004г. е завършен новият обор и стопанството се премества изцяло там, където някога е било - на 800 м от обителта. Животът на братството е непрестанна битка за оцеляване. Като към външните несгоди се прибави и непрестанната бран, която братята се налага да търпят от врага на нашето спасение, никого няма да учуди, че от първоначалния състав днес е останал само игуменът. През 2001г. рухва строеното през 1864г. източно крило, а през 2002г. се срутва аязмото - за щастие, и в двата случая пострадали няма.

Усилията, които игуменът архимандрит Евгений полага за възраждането на монастира, следват начертания още от дядо Алекси път: да се възвърнат имотите на обителта, да се организира модерно земеделско стопанство и да се привлекат благочестиви заможни хора за епитропи. Организирани няколко студентски бригади в помощ на братството при строително-ремонтните дейности и стопанската работа. Участие в тях вземат младежи от Белгия, България, Великобритания, Германия, Италия, Нидерландия, Полша, Португалия, Словения, Сърбия, Унгария, Финландия, Франция, Хонг-Конг, Чехия, Швейцария, Япония. Първата напълно възстановена сграда е тази на аязмото, от което отново започват да стават изцеления. В началото на май 2007г. бе отслужен молебен и бе направена първа копка за възстановяване на монастира. В деня на молебена в светата обител долетя гълъб, което братството прие като особен знак на Божието благоволение за започнатото дело. Монасите желаят да се направи цялостно обновяване на монастирския комплекс, което да стане на няколко етапа: първо да бъдат реставрирани трапезарията, хамбара и църквата, след това да бъде изградено рухналото източно крило, и накрая да бъде възстановен централния корпус.